ЕДНА РАЗХОДКА НАБЛИЗО, ИЛИ ОПИТ ЗА ВРЪЩАНЕ ВЪВ ВРЕМЕТО…

Това беше неотдавна.

Тръгнах да видя старото село на дядо и баба, на около 40 км. (Тука една скобка: хоби ми е фотографията.)
Та една събота, която поисках да посветя на нещо като ден-селище… казах си, да направя очерк за мястото, където изкарах летата си до 15-тата си година.

Речено-сторено.

Замъкнах се с един служебен автомобил по посока на любопитството ми. С един любим мой другар – боен апарат, който ми се стори, че чак мърка от седалката до мен, нямайки търпение жадно да поглъща светлинни лъчи от околната действителност, и да ги превръща в застинали емоционални състояния.

Още горе на платото -

… след града, с екзотичното име Добруджа, което не знам защо ми прилича на “дамаджана”…
Та в това поле ме посрещна крещящото жълто на гигантска популация рапица…, тук-таме чучулига се дереше неистово във волното небе, а претенциозно и отработено псуващите водачи на МПС, задминаващи влачещото ми се студио за природен анализ и спонтанна психоанализа, бяха очевидно доказателство за прагматичния характер на лъжовната красота и привиден покой из околността…

То си беше живо предзнаменование. Ирония и жал…

Влязох в някогашното село, сега вече град, минах по едната главна, завих наляво, още 200 метра, и щях да видя детството си… Машината на Времето боботеше в готовност… Нанизах се на Бай Стоян. Дърпаше каручката си сам… Нямаше го Марко. Отдавна бе изяден от ненаситните наденичко зависими… винени туристи… алчни татковци и майки, ненавиждащи вегетарианството, заедно с техните зомбирани дечица, полу снобарчета…

Стигнах до къщата.

Машина на времето…

Трънки.

Тя боботеше. Беше под огромно налягане. Но не ме взе. Не ме пренесе там. Само се претовари и се катурна отгоре ми, чак ме затисна с нейното огромно тегло от няколко тон-десетилетия…

Излязох от колата. Даже я зарязах на средата на уличката (по която някога играехме някакви малоумни, но наивно щастливи игри (или говорехме за белия хляб от фурната ))…
Приседнах на един диагонално отсрещен тротоар. Някакви сериали се прожектираха едновременно в главата ми. Топка запуши гърлото ми, а стомахът падна под тежестта на времето надолу… някъде към центъра на Земята. Фотоапаратът помръкна самотно на седалката в колата, така и не щракна дори един кадър защото знаеше, че други измерения няма как да се снимат… И без това ръцете тежаха, краката залепнаха за прашния асфалт, разумът не можеше да сглоби логика…
Нямаше патки. Нямаше прасета.

Марко го нямаше…

Само Бай Стоян се спря със скърцащи от ставите си, и разсъхнатите лагери на каручката, звуци.

“Какво има бе, момче? Какво си седнал долу?…”

 

—————————————————————————————————-

|   Избрани фотографии   Общи фото теми   |   Фотоваканции чужбина  |  Домашни любимци  |  Фото композиция  |

***

.

Полезни сайтове и партньори:

———————————————————————————————————————————————————————————–
                                                         
портал обяви              портал имоти в Бг                готварство           деца и родители       смешни снимки      застраховани безплатно
———————————————————————————————————————————————————————————–
                                                 
.   новини от последната минута             антични мебели     пътна помощ       помощ за деца           пейзажно фото          автошкола
———————————————————————————————————————————————————————————–
                                                   
   клюките у нас                        скандали                             туризъм                    къща за гости                      осветление                 строителство
———————————————————————————————————————————————————————————–.
.